Днес....да,днес... имах спецкурс в университета... седяхме десетината души в кабинета и слушахме... беше интересно.... но,както винаги,аз забелязах и нещо друго,което привлече вниманието ми.... нещо малко,нещо, поставено високо на един от рафтовете....Това беше една картичка, но не каква да е картичка,а собственоръчно направена от станиол и червена хартия... И как тази картичка променяше целия фон на всичко наоколо... променяше виждането на всеки,които и обърнеше внимание... и я усетеше... Наоколо имаше кутии от принтер,монитор, чанта за лаптоп, хартии,книги,всевъзможни неща, или иначе казано- вид модерна необходимост.... Но тази вложена любов и внимание ,която стоеше на червена хартия нависоко беше по-голямата необходимост,която обаче никoй не считаше за необходима.... Парадокс....
Стоях и пишех плана от опънатия видео екран и гледах картичката над него... НЕ беше ли тя едно по-добро видео на нечия част от нечии живот-подарък за рожден ден от дете за баща му, от любима за Свети Валентин... А може би беше нещо повече-подарък без повод.... Какво ли пишеше вътре? Но и да не пишеше нищо, на червения фон биха били изписани с невидимо мастило най-съкровените думи- "Обичам те!"....
Лекцията свърши,всички излязохме... и картичката остана сама на рафта... питам се дали този,за когото е била предназначена, все още и обръща внимание....дали я взема в ръцете си и я отваря...дали отделя време да си спомни.... или просто я е превърнал в поредното украшение,избледняло от времето...приличащо на малка картина в офис, закачена в някои ъгъл... Може би ,когато ни нарисуват картина, не трябва само да я окачваме на стената, а когато останем сами със себе си или сами сред мнoгoто,да се вгледаме в нея и пастелените и нюанси... и да разберем,че можем да бъдем художници....